Between the diagnosis and the operation, a little more than three months passed. Three months in which life didn’t just turn him upside down, but shot him as if from a gigantic catapult straight into the vast cosmos of despair. He flew through the pain and darkness of the diagnosis, while near him, like tiny unpopulated planets, his family, friends, colleagues, work whizzed by. Only two of the planets were habitable. One carried the name “Hospital” and the life on that planet took away from his.

From the first check up, he didn’t want to be deceived – and the doctors didn’t lie to him, they didn’t spare him anything. He felt as though he’d been sucked up by a gigantic vacuum pump; he wanted to move, to shriek, to run away, but he couldn’t. The pump swallowed him, made him helpless. Fear robbed him of his humanity, gnawed at his sense of pride with its sharp teeth. Even after the operation, he did not stop being amazed at how quickly everything happened. “Like in a movie,” he thought, as he walked to the bathroom on his floor, which seemed to him infinitely distant from his hospital room. With the difference that his life really was a horror movie. A movie in which the main character, by the strength of someone’s whim, is transformed from a normal guy into a disgusting monster. Just that for him, there was no unexpected twist fifteen minutes before the end of the film. no one rescued him. You’re not getting an Oscar, Dobromir,he thought. He laughed, his smile was pitiful and hurt; it caused him inhuman pain, his eyes swam with tears, saliva dripped from his open mouth. He didn’t even notice this. He managed to muffle his cry, he heard how he groaned. He hoped that none of the night nurses had heard him, so they wouldn’t turn out of their staffroom and send him back to his bed. He walked slowly, down the corridor, with his left hand holding on to the wall and his right hand touching one end of the nasal feeding tube. The other end had been carefully inserted by a doctor, whose name he forgot every time he read it on the little tag on his coat. His legs shook, but he made an effort to get past the nurses’ staffroom more quickly. The door was ajar, it was lit up inside, but there was nobody - or at least he saw nobody. As he took the last steps towards the bathroom, he asked himself what he would do if there was no mirror. He carried on because he had no answer to this question.

In the bathroom’s foyer, over the double row of wash basins, there wasn’t a single mirror. He saw a hole made by a nail – he came closer – underneath there was a whiter rectangle. There had once been a mirror even so, it was just that some merciful soul had spared the sick the evidence of imminent death. He wanted to pee, the toilet was opposite the showers, he crossed the corridor, entered. The smell of urine and lime chloride wafted over him. The mirror regarded him with its huge, round, unblinking Cyclops eye. He approached, pressed his head against it, part of the surface misted over from his breath. He closed his eyes, pulled back, took a breath, and looked at his reflection. He opened his mouth a little, then made an effort to open it wider. He turned his head to the left, then to the right, lowered it, raised it quickly, so that something in his neck popped. He didn’t blink, he carried on looking, searching. He began to put his finger in his mouth, decided against it, closed it. He sobbed. His tongue was cut out.



And the other planet, around which Dobromir wished to orbit for all his life, was called Matthew.

Dobromir was also reporter for the local cable TV channel, he covered all the fields, as he liked to say, and he took the lead in a weekly culture program, which came under threat of cancelation every month because “there’s no movie theatre in our town, Dobri, our theatre is an ‘open air stage,’ we have some kind of mediocre orchestra which gets by because third class Asian composers pay to conduct,” that’s what the owner of the channel said. Still, Dobromir did not give up: he’d invite some local poet or writer to his show, or the folk dance group from the community center, or the folk choir from senior center. Once even the deputy mayor for cultural affairs, who painted with her hands – no talent but all vim – and whose latest exhibition was called “Ukrainian Fantasies.” When Dobromir mentioned that he hadn’t found anything about her going to Ukraine, she responded a little snappily, that she saw the title in a dream. After she came on, the channel began to transmit District Council meetings live. The show’s place was assured. In the first week in May they sent Dobromir to the Mathematics High School, whose debating team had won some regional award. He went, interviewed three of the girls and two of the boys, and left. The cameraman said he needed to get home straight away, but he wouldn’t delay and would think about how to edit the material, so that it came to “a minute twenty, dude, and not a second longer.” Dobromir set out on foot for the TV station. After about ten minutes his phone buzzed. He’d got received a message, along with a friend request. They were from Matthew. The message read:

“You’re really cute, want to get a coffee?”

He laughed, turned down the friendship invite, put the phone back in his pocket, tured the volume off,  and went into the TV station. The cameraman came, they edited the video, they cleaned up the sound, and turned it in. Then they chatted, had a coffee – a normal working day in a town where, as a rule, nothing interesting ever happened. Then, a few hours later, he left the TV building, he turned to the left towards the food shops, and bumped right into Matthew. He was smoking a cigarette; he was holding it a little unsurely between his index and middle fingers. He took a deep drag, threw it aside, exhaled out a stream of smoke straight into Dobromir’s face, and said:

“Don’t you dare ignore me, grandpa.”

Right after that, he added, “Sorry, I’m not used to waiting long, I send you three texts, and you didn’t even bother to leave me on read. Let’s get a coffee, or tea, or whatever you want. I promise to be on my best behavior.”

They had coffee. Matthew behaved himself, he promised to write again. He asked for his telephone number, “just in case,” and left.

The next time they saw each other was two and a half years later. Matthew was waiting for him in front of the TV station again, smoking, he held the cigarette more expertly, he’d grown in height, manlier and more handsome. He shot the cigarette from his fingers in the same assured way and spoke as though their last meeting had only been a few hours earlier and the afternoon was smoothly turning into evening.

“I didn’t get on with applied mathematics, its calculation, methods and modeling. I dropped out. Take me to dinner, I’ll tell you everything.”

In the restaurant Matthew moved his chair quite close to his and let his head fall on Dobromir’s shoulder. Dobromir’s body tensed up.

“I could be your father.”

“You could be, but you’re not.”

Matthew straightened up, looked him in the eyes and said, “I’m not hungry anymore, let’s go for a walk.”

The few customers paid them no attention, the waitress gave them a mean look, because she’d cleaned the table because of them, and they left without ordering.

They walked around town aimlessly, they stayed silent a long time. Dobromir coughed, but Matthew got in first:

“I don’t know why I didn’t forget you in these two years. Maybe because you were the first man who’d ignored my texts. Or then again because when we drank coffee, you didn’t try to grope me.”


Another interruption: “We play for the same team, I don’t need to be a detective to see that.”

Then he suddenly stopped. “It’s struck me, right now it’s struck me. I like you because you’re a decent person.”

Dobromir laughed, “I didn’t know decency was sexy.”

“Neither did I, but I do now. Hold me.”

Dobromir held him. They spent the night together. Matthew woke up late, he saw the serious expression on Dobromir’s face and he giggled.

“Now it will turn out that the morning is wiser than the evening, it’ll bring out the morality in you. I don’t want a lecture. If you want me to go, just tell me.”

He took the sheet off and got up from the bed. His naked body was flexible, beautiful, young, hairy. He went to look for his clothes.

“I don’t want you to go.”

That’s how it began.

What began then, and what lasted almost three years, was anything but a normal, calm relationship. In those three years they separated at least five times, if we don’t count the occasions when Matthew slammed the door and returned after a couple of days. Before one of his short disappearances, Dobromir asked him. “What are we?”


“I mean what are we one to each other, what are we for each other?”

“I can’t answer for you, Dobri, I can speak for myself. I feel good with you, I don’t like men of my age. I like grownups.” When he wanted to tease him, he’d call him grown.

“Is that it? You just like?”

“What do you want from me?”

”To let me make you happy.”

“There are no happy homosexuals. Only successful ones.”

Matthew stepped towards the door. For him the conversation was over. Dobromir shouted after him.

“And me, who’s not successful, what am I?”


He would leave in a rush, suddenly, upset with something Dobromir said, or because he’d made some comment or critique.

One time, they were getting pizza. Matthew ate some pizza and drank a lot of coke, he burped, he laughed loudly.

“Don’t be a pig.”

“Don’t tell me what to do. I’m not your child. Just because you’re old enough to be my father doesn’t make it so. I have a father, I don’t see him very often. If you want, get married, make yourself a baby and don’t allow him to burp.”

Dobromir sighed, “Matthew…”

But Matthew crushed the coke can, threw it on the table and left.

They never lived together. Most of the time, Matthew lived with him, but would refuse to have a key from his house.

“I’m not really into this kind of thing, Dobri. I’m not going to come and water your flowers if you go to the seaside without me. I want to be free. What do you want?”

Dobromir stayed silent.

“You want us to start dating and ruin our lives? No, thanks.”

And he left again. He knew, however, how to return with dignity; and knew on his return how to preserve Dobromir’s dignity as well.

“Please let me be forgiven, I’m a huge idiot. Can I come in?”

When they had their first fight, Dobromir said to him, “I know that every relationship contains all the seasons within itself, but with ours it’s always winter.”

“We’re not in a relationship. It’s good in bed and I manage to put up with you.”

“You put up with me? You with me? You don’t know what that means.”

“On the contrary, it’s exactly me who knows what it means. I put up with all your attempts to train me out of using English words when I talk. I like it that way, that’s how all my friends talk. I know we’re from different generations, but that’s what it’s like. I put up with your faces every time I respond to a friend online, and you want me just to yourself. I am not your property.”


“Really? Well don’t pay me any attention then, zombify yourself with your phone. It’s clearly more important than me.”

“Don’t be pathetic, don’t compete with my phone. Be a man.”

“I am a man.”

“Okay, okay. You’re not more important than my phone, because…”

“Because what?”

“Because you kiss me like no one’s ever kissed me before.”

Matthew came close, grabbed Dobromir’s face in his hands and began to kiss him. He pulled back, then he yielded, the kiss became passionate, aggressive. They had sex. In the morning Matthew had disappeared.

In the five months—four months and seventeen days—during which Matthew did not answer his messages, didn’t answer the phone, then turned it off, Dobromir realized that he’d fallen in love with this boy, almost twenty years younger than him, with all the force of a solitary man on the brink of middle age. And this force was devastating: because of it he spent the first days in expecting Matthew to turn up. He even knew exactly what he was going to say, then he wrote some really long messages, he didn’t send them. After two days he wrote another, longer than the previous three, sent it, every minute he’d look at his telephone to see if Matthew had seen it. Then he got angry with himself, he told himself that he should immediately forget him. One Friday evening, he could not hold out, he got up, got dressed, he went through all the bars downtown, he looked into the club, he went to the train station, the bus station, he went to the hospital, they told him that since he wasn’t a relative, he couldn’t receive any information, even if the person he was looking for was with them. At two in the morning, dying with shame, he rang at the door of his home, no response. He began to feel sorry for himself, to blame Matthew, to blame himself. He began to drink, and when he was drunk, he’d swear. He saw him on the street on a foggy November evening. His heart stopped when they came face to face. They both kept silent. Calm ruled.

“Why can’t we stand across from each other this more often and let things between be okay?”

“I don’t know. I came back.”

Matthew entered his home, and the five months of his absence disappeared as though they’d never been there.

At the beginning of December, Matthew had just put up the Christmas lights on the tree, he’d turned them on and was taking a sip of his glass of vodka when Dobromir came in. His whole face shone.

“I won, I won the competition. I’ll be the host of the Sunday afternoon show on BNT. I couldn’t believe it when they called me. We’ll move to Sofia, you’ll come with me, we’ll live…”

“I don’t want to go to Sofia. I won’t go to Sofia.”

The smile fell from Dobromir’s face. “Why?”

Matthew said nothing.

“I asked a question.”

“Because if I come with you to Sofia, I’ll go off the rails, I’ll drink, get high, I’ll cheat on you, it’ll end bad.”

“What are you on about, why are you saying this, when there’s no way of knowing?”

“There is a way, Dobri. I’ve already done it.”

“What have you already done?”

“I reached the edge, the very edge, I even looked over it.”

“I don’t understand. Tell me.”

“You don’t need to know.”

Dobromir stepped forward. Matthew stopped him with a gesture.

“I didn’t just leave university, I ran. I…had a man of my age… I don’t want to go into details. He broke my heart. And I beat his ass.” Matthew laughed nervously. “I don’t want to go back to Sofia, I won’t go back there. I couldn’t be in that town with him and not go looking for him. That’s it. I’m telling you the truth; if you want to leave, leave, without me.”

Dobromir stayed. They didn’t raise the subject any more, but the shadow of the invisible third person was hanging over their world and was slowly stifling it. Dobromir became short tempered, jealous. One day Matthew came out of the bathroom and discovered him trying to unlock his phone. He pulled it out of his hands, put in the code and handed it back with the words.

            “Go on, look.”

The only messages on Mathew’s phone were from Dobromir. There were also dozens of photographs of Dobromir – how he slept, ate, drank water, read a book, watched a film. He put the phone down, he went out. He disappeared for the whole day. He came back, said nothing. Now they weren’t having sex. His mother didn’t understand why her child “was letting his golden chance slip,” and he explained to her that it was nothing more than an idea. She didn’t give up, she went to the TV station to talk to the owner. Nedyalkov told her to talk to her son and her son-in-law. She froze, put her hands in her lap, gathered her strength and said, “My son isn’t, he isn’t… he isn’t.”

“You tell him then.”

“My son isn’t…”

“Your son is queer, I keep him on because the Deputy Mayor likes him.”

His mother went pale, left the office, dialed his number, began to speak with no lead up. “I didn’t give birth to you, so you could become…”

“I didn’t become anything, mom. It’s not a job. You become a doctor, teacher, tractor driver. I was born like that. I was born that kind, I like and I love men.”

“You’re not like that, it’s because of him.”

“He has a name. He’s called Matthew.”

“It’s because of him, you’re not going to Sofia.”


“What will your father say?”

“I’m forty-two years old. I’m not interested in what my father will say.”

Dobromir put down the phone and looked at Matthew, and he said, “I’m leaving. Now.”

He went out. Dobromir wept. This was about two months before he became ill.

In the beginning he paid no attention to his bad breath, he was more concerned with the coating on the back part of his tongue. His GP sent him to a lung specialist because this coating was often an almost sure sign of chronic bronchitis. And he had that, so he was reassured and didn’t go. The dentist suggested a water-alcohol mouth wash and said that it would go in a week. After three days his tongue began to hurt, and after another two he began to babble. He immediately went to his GP and he sent him to Sofia. They examined him, they took a biopsy and tested the tissue. The doctors were categorical: “Advanced stage tongue cancer.” He could ask for a second opinion, of course. He asked for it – “Advanced stage tongue cancer.” There followed a short and unsuccessful course of radiation therapy. Before chemotherapy they told him there was no point and they had to operate. In the days before the operation, he wasn’t able to talk any more. In spite of this, several times he tried to call Matthew. He invariably heard “You have dialed an incorrect number. Please check and dial again.” He’d deleted his Facebook and Messenger profile.

Two days after his nighttime search for a mirror, his mother and father came. His mother began weeping from the door, howling, lamenting, she threw herself to the floor in despair. His father swore and she fell silent. She stood up, cleaned her smeared green eyeliner, sniffed and said, “That guy wanted to see you. I don’t know how he found out, that you’re in the hospital. I told him he’d only come over my dead body.”

Then his father, a former soldier, opened his mouth, “I told him.”

His mother simply didn’t take a breath, but groaned. His father didn’t let her talk, “I told him. My son is dying, he’s at least got the right to be happy.”

He approached the bed, he caressed Dobromir’s head, like you caress a child. He turned his back and left the room. His mother followed him. On the day before his release, the doctor told him:

“Seventy percent of patients like you have a life expectancy of between five and seven years.” He wanted to ask about what happened to the remaining thirty percent.

The next day Matthew was waiting for him outside the hospital. He helped him get in the car. On the road from Sofia to the town by Okolchitsa, they were silent. One because he didn’t want to talk, the other, because he couldn’t.

Later in the evening Dobromir refused Matthew’s help with a categorical gesture, but he quietly insisted. They went into the bathroom. Matthew sat on the toilet lid. Dobromir slowly undressed, stood utterly naked in front of the mirror, didn’t immediately recognize this gaunt, bearded man, who looked back at him. He passed his hands over his unfamiliar skin, it was yellowy and hot, it touched his fingers, it was as if his blue veins wanted to hide from the fear of becoming yellow. His legs were slightly twisted from weakness. They looked like the legs of a scarecrow. He touched his loins. He felt nothing. Then he pressed one hand on the heart of the unknown naked man and the other feeling the pulse in his neck. He stayed like this for a long time, he took the pulse as like Morse code, he measured it, he decoded it. And he very slowly caught on to the fact that the unknown man and he were the same person. He just about managed with his hair and beard.

He just turned on the shower hot tap. He stayed a long time, immobile, leaving the water to wash away the smell of the hospital and death. He saw nothing through the steam. All the time Matthew spoke not a word. He just stood up, took off his wet clothes, embraced Dobromir and led him to their bed. They laid in the dark, they didn’t sleep. Matthew left an arm over his body, Dobromir wanted to remove it, instead he grabbed it, took it to his lips to begin to kiss it, he bit it, then let it go, squeezing into the naked body next to him. His groin awoke. Afterwards they slept in each other’s arms.

Dobromir refused to write messages, he lost his temper and threw out all notebooks and notepads, which he found left by the bed, he ignored the sticky notes with short messages on the table or over the fridge. He was a man of words, his whole life, his whole career was dedicated to words. He wanted to continue to work on television, he wanted to talk, talk, talk, raise a ruckus, argue, sing, tell jokes, read books out loud, mutter under his nose, while he prepared to tell Matthew how much he loved him, he wanted to talk, talk, not till he got tired of talking, but until he just died from talking. Instead of this he was forced to be silent. That’s why when on the next appointment the doctor told him that a tongue could be made from the muscles of his hand, he did not hesitate.

His new tongue flapped in his mouth like a fish out of water. He couldn’t control it, he swallowed with difficulty, and three months after the operation his attempts to talk still resembled mooing to the unpracticed ear. Matthew understood him, because he loved him and wanted to understand him. Dobromir only pronounced vowels clearly.

“I-a-a-a-o-a,” for example, meant “I want a glass of water.”

And when he tried to swallow real food, a little soup, instead of feeding from the nasal tube, he threw up into Matthew’s lap.

“O-o-I-i-a o-oi-u,” meant “sorry I’m terrible.”

One day they talked.

“I-u-o-a?” (Why did you come back?)

“Because I love you.”

“I-u-e-e-e” (Why did you leave me?)

“Because I was scared of loving you.”

They fell silent.

“A-a-u-i-i-o?” (And what are you missing now?)

“You kissing me. You kiss me like no-one else has ever kissed me.”

“O-i-o-a-e-e-o-o-i-I” (So I do have a reason to live.)

Matthew hugged him. They stayed cuddling the whole night.

От поставянето на диагнозата до деня на операцията минаха малко повече от три месеца. Три месеца, в които животът му не просто го преобърна с главата надолу, а като с някаква гигантска прашка го изстреля направо в открития Космос на отчаянието. Летеше сред болката и мрака на диагнозата, край него като малки необитаеми планети профучаваха семейството му, приятелите, колегите, работата. Живот имаше само на две от планетите. Едната беше с име “Болницата” и животът на тази планета отнемаше неговия.

Още от първия преглед не искаше да го лъжат, и лекарите не го лъгаха, не му спестиха нищо. Чувстваше се като засмукан от гигантска вакуумна помпа, искаше да помръдне, да изкрещи, да избяга, а не можеше - помпата го поглъщаше, смилаше го. Страхът с острите си зъби изгризваше достойнството му, разчовечаваше го. Дори и след операцията не спираше да се учудва колко бързо се случи всичко. “Като на кино”, помисли си докато вървеше към банята на етажа, която му се струваше безкрайно далеко от неговата болнична стая. С тази разлика, че животът му вече беше истински филм на ужасите. Филм, в който главният герой по силата на нечия прищявка се превръща от нормален мъж в отвратително чудовище. За разлика от киното на него не му се случи неочакван обрат петнайсет минути преди финала, никой не го спаси. “Няма да спечелиш “Оскар, Добромире” - това си помисли, и се засмя, усмивката му беше жалка и измъчена, причини му нечовешка болка, очите му плувнаха в сълзи, от отворената му уста покапаха лиги. Дори не ги забеляза. Успя да сподави вика си, чу се как стене. Надяваше се някоя от нощните медицински сестри да не го чуе, да не излезе от сестринската стая и да не го върне обратно в леглото му. Вървеше бавно, но не насила по коридора, с лявата ръка се подпираше на стената, а с дясната час по час опипваше единия край на назогастралната сонда. Другият беше внимателно пъхнат от доктор, чиято фамилия забравяше всеки път щом я прочетеше, изписана на малката табелка върху престилката му. Краката му трепереха, но се насили да мине по- бързо покрай сестринската стая. Вратата й беше открехната, вътре светеше, но нямаше никого, или поне той не видя. Докато извървяваше последните крачки към банята се запита какво ще прави, ако в нея няма огледало. Продължи да върви, понеже нямаше отговор на този въпрос.

В преддверието на банята над двойната редица от мивки нямаше нито едно огледало. Видя дупка от пирон - приближи се - под нея имаше по-светъл правоъгълник. Огледало все пак е имало, просто някой милостиво  беше спестил на болните какво причинява на лицата им идващата смърт. Допика му се, тоалетната беше срещу баните, пресече коридора, влезе. Лъхна го миризмата на урина и хлорна вар. Огледалото го гледаше с огромното си кръгло, немигащо, циклопско око. Приближи, допря главата си до него, от дъха му част от повърхността се замъгли. Затвори очи, отдръпна се, пое дъх и погледна в отражението си. Отвори леко устата си, после се насили да я отвори още по- широко. Завъртя глава наляво, после надясно, наведе я , рязко я изправи, така че нещо във врата му изпука. Не мигаше, продължаваше да гледа, да търси. Понечи да сложи пръст в устата си, отказа се, затвори я. Изхлипа. Езикът му беше отрязан.




А другата планета, около която Добромир искаше да кръжи цял живот се казваше “Матей.”

Добромир беше и репортер в местната кабелна телевизия, покриваше всички ресори, както само обичаше да се шегува със себе си, водеше и седмично предаване за култура, което всеки месец беше пред изпадане от програмата, защото “няма кино в града ни, Добри, театърът ни е ”открита сцена”, имаме някаква мижава филхармония, която оцелява, защото третокласни азиатски композитори си плащат за да дирижират” казваше собственикът на телевизията. Но Добромир не се отказваше- ту канеше в предаването си някой местен поет или писател, ту танцьорите на народни танци от Читалището, или пък фолклорната група към пенсионерския клуб. А веднъж даже и заместник- кметицата по култура, която рисуваше с ръце - бездарно, но със замах- и чиято последна изложба беше с име “Украински фантазии”. Когато Добромир спомена, че не знае да е била в Украйна, тя малко сопнато отговори, че е сънувала заглавието на изложбата си. След нейното участие телевизията започна да излъчва на живо заседанията на общинския съвет. Положението с предаването беше закрепено. В първата седмица на май изпратиха Добромир до Математическата гимназия, чийто отбор по дебати бил спечелил някаква областна награда. Отиде, зададе въпроси на три момичета и две момчета, и си тръгна. Операторът каза, че трябва да се прибере спешно до дома си, но няма да се бави и ще помисли как да монтират материала, така че да стане “минута и двайсет секунди, не повече, брат”. Добромир тръгна пеша към телевизията. След десетина минути телефонът в джоба му извибрира. Беше получил съобщение в месинджъра заедно с покана за приятелство. Бяха от Матей. Съобщението гласеше:

“Много си сладък, хайде на кафе”.

Засмя се, отклони поканата за приятелство, прибра телефона в джоба си, спря звука му, и влезе в телевизията. Операторът дойде, монтираха видеото, изчистиха звука, занесоха материала в апаратната. После си говориха си, пиха кафе- обичаен работен ден в град, в който по правило нищо интересно не се случва. Когато след няколко часа излезе от сградата на телевизията, и зави вляво към хранителния магазин, се сблъска с Матей. Той пушеше цигара, държеше я някак неуверено между показалеца и средния си пръст. Дръпна силно, метна я встрани, издуха струята дим право в лицето на Добромир и каза:

”Не смей да ме игнорираш, чичи”.

След това бързо добави:

-Извинявай, не съм свикнал да чакам дълго, писах ти три месиджа, а ти дори не ги сийнна. Хайде да пием кафе, или чай, или каквото ти кажеш, обещавам да се държа прилично.

Пиха кафе, Матей се държа прилично, обеща да пише пак. Поиска му телефонния номер “за всеки случай”, и си тръгна.

Следващия път, когато се видяха бяха минали две години и половина. Матей пак го чакаше пред телевизията, пак пушеше, държеше цигарата по-обиграно, беше пораснал на височина, възмъжал и красив. Изстреля цигарата между пръстите си с все същото обиграно движение, и сякаш са минали само няколко часа от последната им среща и следобедът плавно преминава във вечер, съобщи:

-           Не се разбрахме с приложната математика, числените й методи и моделирането. Прекъснах. Заведи ме на вечеря, ще ти разказа всичко.

В ресторанта Матей премести стола си съвсем близо до неговия, и отпусна глава на рамото му. Тялото на Добромир се напрегна.

-     Мога да съм ти баща.

-     Можеш, но не си.

Матей се изправи, погледна го в очите и каза:

  • Отяде се ми се, хайде да се поразходим.

Неколцината клиенти не им обърнаха никакво внимание, сервитьорката ги изгледа злобно, защото беше почистила масата заради тях, а те си тръгваха още преди да са поръчали.

Вървяха из града безцелно, дълго време мълчаха. Добромир се прокашля, но Матей го изпревари:

-           Не знам защо не те забравих през тези две години. Може би защото беше първият мъж, игнорирал месиджите ми. Или пък защото като пихме кафе не ми пусна ръка.

-           Аз…

Последва ново прекъсване:

-           Ти си моя бряг на реката, не е нужно да съм детектив, за да го видя.

После рязко спря:

  • Светна ми, ей сега ми светна. Кефиш ме, защото си почтен човек.

Добромир се засмя:

-           Не знаех, че почтеността е секси.

-           И аз не знаех, вече знам. Прегърни ме.

Добромир го прегърна. Прекараха нощта заедно. Матей се събуди късно, видя сериозното изражение на будния Добромир, ухили се:

-           Сега ще се окаже, че утрото наистина е по- мъдро от вечерта, ще те избие на морал. Не ми се слуша такава лекция. Ако искаш да си ходя, просто ми кажи.

Отметна чаршафа, стана от леглото. Голото му тяло беше гъвкаво, красиво, младо, окосмено. Започна да търси дрехите си.

-           Не искам да си тръгваш.

Така се започна.

Това, което започна, и което продължи почти три години можеше да бъде наречено всякак, но не и нормална, спокойна връзка.

За тези около три години се разделяха поне пет пъти, като не брояха пътите, в които Матей тръшваше вратата и се връщаше след ден-два. Преди едно от кратките му изчезвания Добромир го попита:

-           Какви сме ние?

-           Хора!

-           Имам предвид какви сме един на друг, какви сме един за друг?

-           Не мога да отговоря вместо теб, Добри, мога да кажа за себе си. С теб ми е добре, не харесвам мъже на моята възраст. Харесвам /когато искаше да го дразни, казваше “възрастни”/ големи мъже.

-           Само това ли е? Само харесване?

-           Какво искаш от мен?

-           Да ми позволиш да те направя щастлив.

-           Щастливи хомосексуални няма. Има само успели.

Матей закрачи към вратата, разговорът за него беше приключил.

Добромир извика след него:

-           А аз не съм успял, тогава какво съм?

-           Нищо.

Тръгваше си рязко, отведнъж, несъгласен с произнесена от Добромир дума, с това, че му е направил някаква забележка.

Веднъж бяха на пицария, Матей яде малко пица, пи много Кока-Кола, оригваше се, и се смееше на висок глас.

-           Не се дръж като прасе.

-           Не ми прави забележка. Не съм ти дете. Това, че на години можеш да си ми баща, не те прави такъв. Имам си баща, не че го виждам много често. Ако искаш -ожени се, направи си бебе, и не му позволявай да се оригва.

Добромир въздъхна:

-           Матей….

Но Матей смачка кенчето от Кока-Кола, хвърли го на масата и излезе.

Така и не заживяха заедно. През по- голямата част от времето Матей живееше при него, но отказваше да получи ключ от дома му:

-           Не съм много по тези неща, Добри. Няма да идвам да поливам цветята у вас, ако отидеш на море без мене. Искам да съм свободен. Ти какво искаш?

Добромир мълчеше.

-           Искаш да си станем гаджета и да си съсипем животите ли? Не, мерси.

И пак си тръгна. Умееше обаче да се връща с достойнство, умееше при връщането си да пази и достойнството на Добромир:

-           Моля да бъда извинен, аз съм страшен тъпак. Може ли да вляза?

По време на първия им голям скандал Добромир му каза:

-           Знам, че всяка връзка съдържа в себе си всички сезони, но в нашата има само зима.

-           Не сме във връзка. Добре ни е в леглото и успявам да те търпя.

-           Търпиш ме? Ти мене? Ти не знаеш какво означава думата търпение.

-           Напротив, точно аз знам. Търпя всичките ти опити да ме отучиш да ползвам английски думи, когато говоря. Така ми харесва, така говорят всичките ми приятели. Знам, че сме от различни поколения, но това е положението. Търпя физиономиите ти, всеки път, когато обърна внимание на някой от приятелите си в чата, а ти ме искаш само за себе си. Не съм ти собственост.

-           Така ли? Ами, не ми обръщай внимание тогава, зомбирай се с телефона си. Той явно ти е по-важен от мен.

-           Не ставай жалък, не се състезавай с телефона ми. Дръж се като мъж.

-           Аз съм мъж.

-           Добре, добре. Не си по- важен от телефона ми, защото…

-           Защото какво?

-           Защото ме целуваш така, както никой никога не ме е целувал.

Матей се приближи, хвана лицето на Добромир с ръце и започна да го целува. Той се дърпаше, после поддаде, целувката стана страстна, агресивна. Правиха секс. На сутринта Матей беше изчезнал.

В петте месеца - четирите месеца и седемнайсет дни- в които Матей не отговаряше на съобщенията му, не си вдигаше телефона, а после го изключи, Добромир разбра, че се е влюбил в това момче, почти двайсет години по-младо от него,  с цялата сила на самотен мъж на прага на средната си възраст. А тази сила беше опустошителна.Заради нея прекара първите няколко дни в очакване Матей да се появи, даже знаеше какво точно да му каже, после написа три много дълги съобщения, не ги изпрати. След два дни написа едно по- дълго от предишните три, изпрати го, през минута гледаше в телефона дали Матей го е видял. После се ядосваше на себе си, казваше си, че трябва веднага да го забрави. Една петък вечер не издържа, стана, облече се, мина през всички барове в центъра на града, надникна и в чалготеката, отиде до же пе гарата, до автогарата, отиде до Поликлиниката, казаха му, че щом не е роднина не може да получи никаква информация дори лицето да е при тях. В два сутринта, умрял от срам, позвъни на вратата на дома му, никой не отвори. Започна да се само съжалява, да обвинява Матей, да обвинява себе си. Започна да пие, като се напиеше- псуваше. Видя го на улицата в една мъглива ноемврийска вечер. Сърцето му спря, когато се оказаха лице в лице. Мълчаха. Възцари се спокойствие.

-           Защо не можем по-често да стоим така един срещу друг, и да позволим нещата между нас да са наред?

-           Не знам. Върнах се.

Матей влезе в дома му, а петте месеца отсъствие излязоха, сякаш никога не са били там.

В началото на декември Матей точно беше закачил светещите лампички върху елхата, беше ги включил, и отпиваше водка от чашата си, когато влезе Добромир. Цялото му лице грееше.

-           Спечелих, спечелих конкурса. Аз ще съм водещия на неделното следобедно предаване по БНТ. Направо не повярвах като ми се обадиха. Ще се преместим в София, ще дойдеш с мене, ще заживеем…

-           Не искам да ходя в София. Няма да отида в София.

 Усмивката на лицето на Добромир залезе.

  • Защо?

Матей мълчеше.

-           Попитах нещо.

-           Защото, ако дойда с теб в София, ще пропадна, ще пия, ще се друсам, ще ти изневерявам, ще свърша зле.

-           Какво ти става, защо така говориш, няма как да знаеш.

-           Има как, Добри. Вече съм го правил.

-           Какво си правил вече?

-           Бях стигнал до ръба, до самия ръб, даже надникнах от него.

-           Не разбирам, кажи ми.

-           Не ти трябва да знаеш.

Добромир пристъпи, Матей го спря с жест.

-           Не просто напуснах Университета, избягах. Аз… имаше един мъж, на твоята възраст… Не искам да влизам в подробности. Разби ми сърцето. Засмя се нервно- а аз на него-задника. Не искам да се връщам в София, няма да се върна там. Няма да издържа да съм в един град с него, и да не го потърся. Това е. Казвам ти истината, ако ти искаш да заминеш, замини. Без мен.

Добромир остана. Повече не повдигнаха темата, но сянката на невидимия трети беше надвиснала над техния свят за двама, и бавно го поглъщаше. Добромир стана сприхав, започна да ревнува. Един ден Матей излезе от банята, и го завари как се опитва да отключи телефона му. Издърпа го от ръцете му, въведе кода и му го върна с думите:

-           На, гледай.

 Единствените съобщения в месинджъра на Матей бяха от Добромир. Имаше и десетки снимки на Добромир- как спи, храни се, пие вода, чете книга, гледа филм. Той остави телефона, излезе. Нямаше го цял ден. Върна се, не каза нищо. Вече не правеха секс. Майка му не разбираше защо детето й “изпуска тази златна възможност”, той й казваше, че просто е размислил. Тя не се отказа, отиде в телевизията да говори със собственика. Недялков й каза да се разбере “със сина си и зет си”. Тя замръзна, сложи ръцете в скута си, събра сили и каза:

-           Синът ми не е, не е… не е.

-           Кажи го, де.

-           Синът ми не е…

-           Синът ти е обратен, държа го на работа, защото заместник- кметицата го харесва.

Майка му пребледня, излезе от кабинета, набра номера му, заговори без предисловие:

-           Не съм те родила, за да станеш…

-           Не съм станал, майко. Това не е професия. Става се доктор, учител, тракторист. Аз съм роден така, роден съм такъв, харесвам и обичам мъже.

-           Не си такъв, това е заради оня.

-           Оня има име. Казва се Матей.

-           Заради него не си заминал за София.

-           Да.

-           Какво ще каже баща ти?

-           На четирийсет и две години съм, не ме интересува какво ще каже баща ми.

Добромир затвори телефона, погледна Матей, а той каза:

-           Тръгвам си. Сега.

Излезе. Добромир се разплака. Това беше около два месеца преди да се разболее.


В началото не обърна внимание на лошия си дъх, повече го тревожеха налепите по задната част на езика. Личният му лекар го прати на пулмолог, защото налепите често били почти сигурен знак за наличието на хроничен бронхит. А той имаше такъв, затова се успокои и не отиде. Зъболекарят му предписа вода за уста с алкохол, и каза, че след седмица всичко ще е наред. След три дни започна да го боли езикът, а след още два вече почти не можеше да говори. Веднага отиде при личния си лекар, а той го прати в София. Прегледаха го, направиха биопсия, после хистологично изследване. Лекарите бяха категорични- рак на езика в напреднал стадий. Можел да поиска второ мнение, разбира се. Той поиска- рак на езика в напреднал стадий. Последва кратък и неуспешен курс на лъчетерапия, преди този на химиотерапия му казаха, че няма смисъл от него, и че трябва да оперират. В дните преди операцията вече не можеше въобще да говори, въпреки това няколко пъти се опита да звънне на Матей. Неизменно чуваше “Абонат с такъв номер не съществува”. Беше си изтрил и фейсбук профила и месинджъра. Два дни след нощното му търсене на огледало в болницата дойдоха майка му и баща му. Майка му от вратата почна да плаче, да вие, да нарежда, тръшна се на пода. Баща му я напсува и тя млъкна. Изправи се, почисти размазалата се зелена очна линия, подсмъркна, и каза:

-           Оня искаше да те види. Не знам как е разбрал, че си в болница. Казах му, че ще дойде тук само през трупа ми.

Тогава баща му, бившият военен проговори:

-           Аз му казах.

Майка му не просто пое дъх, а изохка. Баща му не я остави да говори:

-           Аз му казах. Синът ни умира, има право поне малко да бъде щастлив.

Приближи се до леглото, погали Добромир по главата така, както се гали малко дете. Обърна гръб и излезе от стаята. Майка му го последва. В деня преди изписването лекарят му каза, че “седемдесет процента от пациентите като Вас имат преживяемост в период между пет и седем години”. Прииска му се го попита какво се случва с останалите трийсет процента.

На другия ден Матей го чакаше пред болницата. Помогна му да се качи в колата. По пътя от София към града на брега на Дунав мълчаха и двамата. Единият, защото не искаше да говори. А другият, защото не можеше.

По- късно вечерта Добромир с категоричен жест отказа помощта на Матей, но той тихо настоя. Влязоха  в банята. Матей седна на капака на тоалетната чиния. Добромир бавно се съблече, застана съвсем гол пред огледалото, не разпозна веднага този хърбав и брадат мъж, който го гледаше. Прокара ръце по тялото на непознатия, кожата му беше жълтеникава и гореща, опипа ръцете му, сините вени като че ли искаха да се скрият надълбоко от страх да не пожълтеят. Краката му бяха леко изкривени от слабост. Приличаха на краката на плашило. Докосна слабините му. Не почувства нищо. После притисна едната си ръка до сърцето на непознатия гол мъж, а с другата напипа пулса на шията му. Остана така дълго време, приемаше пулсирането подобно морзов код, разчиташе го, разшифроваше го. И много бавно схваща, че непознатият и той са един човек. Криво-ляво се справи с брадата и косата си.

Пусна само горещата вода от душа. Стоя дълго време неподвижен, остави водата да отмие миризмата на болница и смърт. Не виждаше нищо от парата. През цялото време Матей не каза нито дума. Просто стана, съблече мокрите си дрехи, прегърна Добромир и го заведе в леглото им. Лежаха в тъмното, не спяха. Матей постави ръка върху тялото му, той понечи да я махне, вместо това я сграбчи, допря я до устните си, започна да я целува, захапа я, после я пусна, притисна се в голото тяло до себе си. Слабините му се събудиха. После заспаха прегърнати.

Добромир отказваше да пише съобщения, ядосваше се и хвърляше всички тетрадки и тефтери, които намираше оставени до леглото им, пренебрегваше самозалепващите се листчета с кратки съобщения, оставени от Матей на масата или върху хладилника. Беше човек на словото, целият му живот, цялата му кариера бяха подчинени на думите. Искаше да продължи да работи в телевизията, искаше да говори, да говори, да говори, да се кара, да спори, да пее, да разказва вицове, да чете книги на глас, да си мърмори под носа докато готви, да казва на Матей колко го обича, искаше да говори, да говори, не докато се умори да, а направо докато умре от говорене. Вместо това беше принуден да мълчи. Затова щом на следващия контролен преглед лекарят му каза, че от мускули на ръката му може да изгради език, не се поколеба.

Новият език се мяташе в устата му като риба на суша. Не можеше да го контролира, трудно преглъщаше, а опитите му да говори благодарение на него даже три месеца след операцията за несвикналото ухо приличаха на мучене. Матей го разбираше, защото го обичаше и искаше да го разбере. Произнасяше ясно само гласните звуци.

“И-а-а-а -о-а” например означаваше “Искам чаша вода”.

А когато се опита да преглътне истинска храна, малко супа, вместо да се храни със сондата, и повърна в скута на Матей

“И-и-а-а-й , а -ъ - о-а- и-е -е” значеше “Извинявай, аз съм отвратителен”

Един ден си говореха:

-           А-о-е -ъ-а? “Защо се върна”?

-           Защото те обичам.

-           А-о -е -а-у-а? “Защо ме напусна?”

-           Защото ме беше страх, че те обичам.


-А-о-и-и-а-е-а? “Какво ти липсва сега?”

-           Да ме целуваш. Ти ме целуваш както никой никога не ме е целувал.

-           А-и-и-а -и-и-а- а- и- е-я. “Значи имам причина да живея”.

Матей го прегърна. Останаха прегърнати цялата нощ.

Translator's Note

As I reflect on the art of translation, I am struck by the intensity of the process. There is an odd serendipity in reading foreign texts for pleasure; the mind can jump as the eye scans the text. Ambiguities of the language offer a dangerous freedom to the reader. Interpretations emerge that may not have been intended by the writer. The text is a minefield, but one the reader can skip over as in a dream.

But the translator’s task is much more serious. They have to enter the mind of the writer, who is physically miles away. The writer will have set a scenario that most likely will be quite alien to the translator. And as the translator attempts a “Star Trek” style mind-meld with the writer, their main task will be to convey the text in all its richness and complexity for (in this case) the English-speaking reader.

Yordan Slaveykov’s stories are powerfully edgy, but for the translator, they offer this advantage: their detail is pinpoint. And from the detail – the main character’s stumbling walk down a deserted corridor to the hospital toilet, an unlikely love story opens up. Initial horror is set against the shifting sands of an unreliable relationship. And the stages of this relationship are conveyed in telling detail, building the reader’s inevitable identification with the insecurities of the main character, who has lived a life of quiet desperation till this medical crisis.

Tongue is both an organ and a language. And its removal has terrifying implications for the character, the writer, the translator, and ultimately the reader. This physical fact makes the story so translatable.

Christopher Buxton


In the Classroom