Image credit: Aaron Akira, "The True Condition of Bone" : mixture of pastel, ink, charcoal, graphite on paper

Artist Bios
View full size

Sofia, December 2014


    On Christmas Day, for a number of reasons (sunny weather, wide-spread disgust with jingling bells and reindeer, the approximate anniversary of the death of Margie’s maternal grandmother and paternal grandfather, the kids needing a walk, a shared fondness for the spot, etc.), the entire family met up in front of the Sofia Central Cemetery church, which was drenched in bright December sunshine. There was no snow yet, the weather was almost warm, and the few visitors walking the lanes, each for their own personal reasons, quietly wished one another a Merry Christmas as they passed by. Margie’s parents quickly showed the group the three family graves, which were all close to the church. The children dragged big sticks and ran around, laughing. Margie’s father mentioned that he had recently found his maternal grandparents’ grave. Since, in addition to free time, they also had a full thermos of tea and (homemade!) shortbread cookies at their disposal, they all decided to go on an expedition to the Jewish part of the cemetery.


    As they walked down Resurrection Lane, trying to keep their younger child from diving headfirst into the ditch that ran alongside it, Margie and Finn occasionally stopped to examine some of the tombstones. They pointed out interesting or familiar names and studied some of the stranger-looking monuments. At one point, to their surprise, they both realized that many of the deceased whose graves had caught their eye were in fact their age, or just slightly older. Of course, it was normal for young people’s gravestones to be more elaborate and impressive, as a reflection of the families’ shock. And yet, as she watched her parents up ahead calling out to her children to be careful while running with their sticks on uneven ground, Margie suddenly felt that she and Finn had, without being aware of it, crossed some invisible line on this sunny morning. A thin, inconspicuous border, one that appears gently and calmly, kindly, yet without mercy—the line that quietly marks the middle of the road. Margie smiled at her own familial Christmas schmaltz. And so what? The middle of the road was a perfectly adequate place to be. We stand up straight, round up the kids once again, and we continue on.


    Meanwhile, they’d reached the perpendicular lane that divided the Bulgarian from the Jewish part of the cemetery, and the landscape changed in an unusual way. At first, Margie couldn’t figure out what was different exactly. Apart from the fact that names like Georgiev and Dimanova had given way to Arié or Niño. One of the things that made all the Jewish graveyards she’d seen stand out were the names, which were always the same everywhere. They were names that brought about a feeling of community and difference, of ancient knowledge and a meticulously guarded secret. But also of a thin, fading line that ran through Europe and connected different parts of the continent that at first seemed worlds apart. From the lavish Gothic graveyard looking out on the Mediterranean, inhabited by Barcelona’s countless unfriendly cats, through the straight, tidy lanes stretching out beneath the Munich drizzle, to the frightening, crooked gravestones one could catch a glimpse of through the elevated stone fence if one was unwilling to pay the Prague Municipality a fee for entering the city’s Old Jewish Cemetery. Strange names popped up here and there among the surnames that were usual for each place; they stood out from the rest in their foreignness—Pinkas, Alevi, Behor, Delareya … And yes, the names here were different too, but there was also something else. The Jewish part of the Sofia Central Cemetery lacked the eternal tranquility, which the other part, dank and overgrown with ivy and bushes, emitted. The living, with their sporadic sloppiness, had left no trace here, no dried-up flowers, no plastic plates with leftover food, no burned-down candles or cigarette butts poking out of the soil. The Jewish part looked bizarrely open and unprotected, simultaneously twisting and still, somehow frozen in the warm sun, as if its dead were more dead than the rest. The gravestones were tightly packed and the writing on them was diverse: mostly Bulgarian, often written in the old script, but also Hebrew, and German, and a strange kind of Spanish (Ladino, as Margie discovered it was called when she Googled it later that evening). And the headstones, the monuments, the graves, even the lanes running between them, were so crooked, tilted at every possible angle, some bulging out of the earth, others sinking into it, that the whole area resembled a shrapnel-riddled battlefield.


    The rest of the group gave up looking for the mysterious family grave fairly quickly and sat down for a cup of tea and some homemade cookies on the simple, yet comfortable benches along the Jewish area’s border, while Margie walked down the narrow lanes, enjoying the sun, the silence, and the temporary absence of her children; she observed the odd names on the tombstones in amazement (one name in particular caused her to pause and made her sad—the grave was unusually new compared to the rest, and the person in it quite young; she had known him, they had been friends, though she had forgotten about him over the past fifteen years… ) As she walked on, she imagined different lives and stories, and tried, to no avail, to make sense of the bareness, the frozen, grotesque crookedness of this part of the cemetery. Cohen, Aaron, Jehuda, “to my dear wife,” “professor,” “née Barouh,” “barrister,” …


Without realizing, Margie had walked much further than she’d originally intended, and she could no longer see the benches where the little late-morning picnic was probably drawing to a close. She was about to start nagging at herself that it was high time she went back, when she heard the sound of footsteps behind her. The sun was far too bright for her to envision a ghostly rabbi shrouded in an ancient, decomposing caftan, or a horrifying, mud-covered golem with a blank stare staggering along the lanes of the graveyard. Still, the lively man at her heels, who seemed like a middle-aged tramp, scared her all the same. She took a deep breath, turned onto the closest lane leading back to the benches, and prepared to run if need be. The tramp soon caught up with her and, without stopping, politely asked for a cigarette. He expressed himself in a kind of strange, old-fashioned way. Margie apologized and said she’d given up smoking, then forced herself to smile. “Never mind,” the tramp replied crisply. He wished Margie a Merry Christmas and continued resolutely on his way. Simultaneously ashamed and relieved (after all, she’d almost had a heart attack), Margie hurried back to where her folks were sitting.


   That evening, as Margie watered the miniature fir tree—this year’s sorry excuse for Christmas decorations at home—it all suddenly came together in her head. The other part of the cemetery, although it could hardly be defined as well maintained, neat, or clean, was, in fact, alive. People came and went, tripping over the weeds and broken fences, fixing things up a little, leaving flowers, lighting candles. Later, others came and took the flowers away, probably even the candles. And most of the graves were periodically opened up to take in yet another family member; then they were filled back up with dirt and leveled out again. But the Jewish part of the cemetery, as interesting as it was, seemed truly dead. Nobody tread on its soil, and its ground rose up and caved in on a whim. All the graves in it were old, the year of death rarely later than 1945 (the year 5705, according to their calendar.) And this was not because people from those families were not dying. They were simply dying elsewhere.



View Original Work ↓

София, декември 2014 година

 

    В деня на Коледа 2014 година поради ред причини (слънчево време, масово отвращение от звънчета и еленчета, приблизителна годишнина от смъртта на едната баба и на другия дядо на Марги, нужда от разходка на децата и всеобщ сантимент към мястото) цялото семейство се срещна пред огряната от ярко декемврийско слънце църква на Централните софийски гробища. Още нямаше сняг и беше почти топло, редките посетители, оказали се из алеите по своите си причини, тихо си честитяха празника при разминаване. Родителите на Марги набързо разведоха групата до трите семейни гроба, всичките намиращи се на алеите близо до църквата. Децата влачеха големи пръчки и тичаха напред-назад, смеейки се. Бащата на Марги спомена, че съвсем наскоро е успял да открие гроба на баба си и дядо си по майчина линия. Понеже освен с време разполагаха и с термос чай и кутия меденки (домашни!), цялата група реши да се отправи на експедиция към еврейската част на гробището.

 

    Докато вървяха по алеята „Възкресение Христово” и внимаваха малкото дете да не се пльосне в някоя от дълбоките канавки по протежението й, Марги и Фин се спираха пред някои от надгробните плочи. Сочеха си интересни или познати имена, разглеждаха по-странните паметници. По едно време с изненада установиха, че голяма част от починалите, чиито гробове правеха впечатление още на пръв поглед, всъщност са на тяхната възраст или малко по-големи. Разбира се, напълно естествено е надгробната плоча на сравнително млад човек да е по-натруфена и забележима като отражение на шока на близките му. И все пак, докато гледаше гърбовете на родителите си, които вървяха напред по алеята и подвикваше на децата си, които подскачаха след основната група, борейки се със своите пръчки и с неравния терен, на Марги изведнъж й се стори, че в този слънчев предобед двамата с Фин неусетно прекрачват някаква невидима черта. Една фина и лесна за пропускане граница, която се появява някак мило и спокойно, нежно и неумолимо: границата, която кротко бележи средата на пътя. Марги се усмихна на собствената си семейно-коледна сантименталност. Какво пък, средата на пътя е едно съвсем прилично място – изправяме гръб, подвикваме още веднъж на децата и продължаваме нататък.

 

    Междувременно бяха наближили перпендикулярната алея, която разделя българските от еврейските гробове, и пейзажът странно се бе променил. В началото Марги не успяваше да определи със сигурност какво точно беше различно. Освен, разбира се, имената: „Георгиев” и „Диманови” рязко бяха отстъпили на „Арие” и „Ниньо”. Едно от нещата, които отличаваха еврейската част на всички гробища, които бе посещавала досега, бяха еднаквите навсякъде имена. Имена, които навяват усещане за общност и различност, за древно познание и усърдно пазена тайна. Но и за тънка избледняла линия, която върви през Европа и свързва наглед безкрайно различни части на континента. От разкошното готическо гробище с изглед към Средиземно море и населено с безброй високомерни барселонски котки, през правите спретнати алеи, мокрени от ситен мюнхенски дъжд, до леко страшните разкривени камъни, които можеш да мернеш през високата каменна стена, в случай че ти се е досвидяло да платиш на пражката община необходимата такса за вход в Старото еврейско горбище.     Странни имена, които се показват тук-там между обичайните за конкретното място фамилии; винаги отличаващи се от останалите, винаги малко чужди – „Пинкас”, „Алеви”, „Бехор”, „Деларея”... Та да, имената тук бяха различни, но имаше и нещо друго. В еврейския парцел на Софийските централни гробища отсъстваше извечното спокойствие, което се излъчваше от усойните, обрасли в храсти и бръшлян алеи на останалата част. Нямаше ги и спорадичните следи, оставени от немарливите живи – изсъхнали цветя, пластмасови чинийки с остатъци от храна, угарки от свещи и забучени в пръстта фасове. Еврейската част изглеждаше странно открита и незащитена, едновременно разкривена и неподвижна, изложена на яркото зимно слънце и някак застинала, сякаш нейните мъртви бяха по-мъртви от останалите. Надгробните камъни бяха наредени нагъсто и изписани различно – повечето на български, много често със стария правопис, но имаше и на иврит, на немски и даже на някакъв малко особен испански (същата нощ Марги попита интернет и установи, че езикът е ладин). И бяха страшно криви – камъните, паметниците и гробовете, както и самите алеи между тях, бяха наклонени под всякакви ъгли, надигаха се и пропадаха, целият парцел напомняше надупчено от шрапнели бойно поле.

 

    Докато останалата част от групата бързо се предаде, изостави търсенето на мистериозния семеен гроб и седна да се черпи с чай и домашни меденки на простичките, но удобни пейки в началото на еврейския парцел, Марги обикаляше по тесните алеи, наслаждаваше са на слънцето, тишината и временната липса на деца наоколо и се дивеше на особените имена по камъните (едно от тях я накара да спре за малко и я натъжи – гробът беше необичайно нов в сравнение с другите, а човекът - съвсем млад, и тя го познаваше, беше го забравила през изминалите оттогава петнайсет години, а бяха приятели...). Докато вървеше, си представяше животи и истории и безуспешно се опитваше да си обясни голотата, застиналостта и гротесковата разкривеност на тази част от гробището. Коен, Аарон, Йехуда, „на милата си жена”, „професор”, „родена Барух”, „адвокатъ”...

 

    Неусетно Марги бе навлязла доста по-навътре, отколкото имаше намерение, и вече не виждаше пейките, на които малкият предиобеден пикник сигурно вече приключваше. И точно започваше да се агитира, че е крайно време да се връща, когато чу приближаващ шум от стъпки зад гърба си. Слънцето светеше твърде ярко, за да си представи човек призрачен равин с разяден от времето кафтан или пък зловещ кален гòлем, който се тътри из алеите на гробището с празен поглед. И все пак енергичният мъж на средна възраст с вид на клошар, който вече застигаше Марги, нямаше как да не я уплаши. Тя пое дълбоко въздух, зави по най-близката алея, която водеше в посока към пейките, и мислено се приготви да побегне, ако се наложи. Клошарят скоро я настигна и без да спира, доста възпитано помоли за една цигара. Изказът му беше някак особен, старомоден един такъв. Марги отговори, че съжалява, обаче вече не пуши, и се насили да му се усмихне. „Здраве да е”, рече клошарят отривисто, пожела й честита Коледа и все така делово продължи напред. Едновременно засрамена и облекчена (че отърва инфаркта, не друго), Марги забърза към своите хора.

 

    Вечерта, докато поливаше жалкото подобие на миниатюрна елхичка, с което отбиваше номера с коледната украса на апартамента за тази година, Марги изведнъж се сети. Другата част от гробището, макар и безкрайно далеч от понятия като „редовна поддръжка”, „подреденост” и „чистота”, всъщност живееше. Хора идваха и си отиваха, спъваха се между бурените и изпочупените огради, поразчистваха, оставяха цветя, палеха свещи. После други хора идваха и взимаха цветята, а вероятно и част от свещите. Освен това повечето гробове през известни интервали от време се отваряха, за да приемат някой пореден роднина, а после ги зариваха и заравняваха. Докато еврейската част, колкото и да бе интересна, изглеждаше истински умряла. Там вече никой не тъпчеше земята и тя си спадаше и се надигаше както си знае. Там почти всички гробове бяха стари и почти нямаше година на смъртта, която да надвишава 1945 (съответно 5705 по тяхното си броене). И то не защото хората от тези семейства не умираха. Просто умираха другаде.

Translator Notes

Adi Landau's Pearls is a novel by Sonya Todorova which tells the story of a pair of pearl earrings and is narrated by several generations. It starts in the Jewish ghetto in Vienna, passes through magnificent Ringstrasse palaces, a small mountain village in the Alps, war-torn Europe, the Kaylaka concentration camp and the rural town of Ferdinand in Bulgaria. It is a history of women and men, of Jewish merchants and Austrian nobility, of Bulgarian partisans and soldiers of the German Reich, of a Viennese boy and a girl from Sofia. The novel begins in the distant past and ends in the near future, branched out through time and the world, the roads of several generations of refugees flow into a new, common path.


The storyline of this excerpt flows through several countries and periods of history. The characters connect effortlessly. We plunge into their surroundings and their dialogues, and it was precisely this rapid pace of the action through time - time that appears to be standing still, even to stop altogether in the present-day episode in the Jewish cemetery in Sofia - that made working on this translation as challenging as it was exciting.


Velina Minkoff

×