Признание
ich liebe die hektischen, schlanken
narzissen mit blutrotem mund…
felix dörmann
В този час на вечерни измами
мълча и печално предричам,
предчувствам: туй що обичам
е болна надежда в душата ми:
Обичам нервозните, болни
нарциси с уста разкървавени ⎯
сред сумрачни стаи, безволни,
в самотност и страх изоставени:
обичам онези безсърдечни
смарагди ⎯ зелени и лунни ⎯
мечти белнострунни, далечни,
пречупени в сънни лагуни;
обичам змиите, унесени
в див танец ⎯ тъй хладни, тъй ярки ⎯
обичам полетата есенни
с петна многоцветни и жарки;
и тези жени меланхолни,
с лица изморени и бледи
⎯ обичам усмивките болни,
смеха им пред скучни поети;
обичам горящите здания
⎯ сред ужас, и вечер, и буря ⎯
и техните страшни сияния
на стари канали в лазура;
обичам аз всичко, което
е пурпур в кантика печална, ⎯
и болно посипва сърцето
с ридаеща пепел кристална:
⎯ тъй както ти, странна! гадаеща!
заплиташ с усмихнати взори
душата ми в мрежа ласкаеща
от влюбени тихи умори.
* * *
Луната, старата змия, съблича
⎯ дълбоко в черни лесове ⎯ зелената
си кожа.
Студената
и влажна нощна тишина е пълна
с дъх на отровни бурени ⎯ в поличба
се сплитат немите далечни мълнии
и злобно гърчат мургавия лик
на кръгозора.
В миг
над тъмната стена на
Света застана пурпурният Демон ⎯
и в мрака пламна неговият вик:
⎯ ОСАННА!
Ти спираш тук; От тук започвам Аз.
Ще ту задам едно Защо: ⎯ о колко земен
си ти, за да не чуеш своя глас!
да не останеш в никой миг без чувство!
Помни: Магията не е изкуство ⎯
и злато няма да намериш ти!
На дъното остава черен сок и яд ⎯
⎯ мъчение ⎯ и с него ти си кръстен!
Затягай здраво пак жестокия
на свойта мисъл пръстен!
Без мечти
не ще останеш ти, но ⎯ те болят.
⎯ О знаеш ли де води твоят път? ⎯
Нощта е без изходи. Аз съм Ти.
Над кулата високо пропълзява
луната, старата змия, с корава
усмивка в жълтите очи.