ARCHIVE

ABOUT

from THE TALES OF MR KABODA

ELENA ALEXIEVA TRANSLATED FROM BULGARIAN BY YANA ELLIS

  • ШАПКАТА НА ГОСПОДИН КАБОДА 


    Шапката на господин Кабода е обсипана с цветя. Всичко у него е прекрасно. Когато се усмихва, устните му потръпват чувствено, което никак не подхожда на възрастта му. Детето познава тази усмивка и въпреки това малко се бои от нея. 

    Е, май всичко свърши, заявява бодро господин Кабода. 

    Май, отвръща детето неуверено.

    Изведнъж господин Кабода става сериозен и лицето му се състарява. 

    Съжалявам, че не успях да дойда, казва той почти шепнешком. Бях на излет в планината. Първият за тази година. Представяш ли си? Вече сме почти юни, а аз не бях направил нито един излет, толкова бях зает. Знаеш колко важни са за мен разходките в планината, нали? Само тогава се чувствам истински свободен. 

    Детето кима с разбиране. 

    Ти обичаш ли ме, шепне господин Кабода и го гледа право в очите. 

    Детето отново кима. 

    Господин Кабода се засмива, издърпва едно цвете от шапката си и му го подава. 

    И аз те обичам, обявява той тържествено и отново се усмихва, разкривайки два реда неочаквано бели и влажни зъби. Цветето на господин Кабода е увяхнало, но детето не смее да го пусне на земята, дори крадешком. Държи го в отпуснатата си ръка, хванало крайчеца на стеблото между палеца и показалеца. Стеблото на цветето е тънко и омекнало като връв. Но така, както виси с главата надолу, поне не му личи, че е увяхнало. 

    А най-много обичам полските цветя, продължава господин Кабода, обзет от внезапно вдъхновение. Това синчец, това метличина, това здравец, омайниче, маргаритка, незабравка, мак, минзухар, лютиче, камбанка, паричка... Дори най-простата лайкучка, набрана на поляната, докато дишаш с пълни гърди, е по-ценна от някакви си там... 

    Рози, предлага детето услужливо. 

    Да, рози, съгласява се войнствено господин Кабода. Някакви си там тъпи, напомпани с химия рози с глави като зелки и мирис на стара хартия. Скапани рози от скапани пластмасови парници. Берат ги зелени, като бананите, после ги качват на самолет и след като прелетят половината свят, ни ги стоварват тук, та да ги плащаме по сто лева килото. А всъщност си плащаме самолетното гориво и заплатата на пилота. И съмнителното удоволствие от тия напълно изкуствени, мумифицирани човешки творения. 

    Леко задъхан, господин Кабода укоризнено клати глава. От шапката му се отронва още едно спаружено полско цвете. 

    Ами карамфилите, пита лукаво детето. 

    Пфу! Карамфили! Не ми говори! Кой нормален човек си купува карамфили, ако не е за погребение! 

    Лицето на господин Кабода е потъмняло. Изпод периферията на шапката, отстрани, покрай ушите му, е избила пот. Макар да не може да го види, детето знае, че в този миг челото му е набраздено от дълбоки черни бръчки. Други две се спускат симетрично от средата на носа чак до ъгълчетата на устата. Наричат се „лъвски“, въпреки че с тях господин Кабода ни най-малко не прилича на лъв. 

    Той не е чак толкова стар, мисли детето. 

    Уф, извинявай, увлякох се, измърморва господин Кабода и без нужда се почесва по ухото. Някой път трябва да те взема на излет с мен. Ще видиш колко добре ще ти се отрази. Само трябва да ти намерим подходящи обувки. Тези не стават ли, пита детето, колкото да каже нещо. Господин Кабода дълго и изпитателно оглежда краката му. После кляка и, подпрян на коляно, внимателно прокарва длан по обувките на детето, като едва доловимо я задържа отстрани, сякаш се опитва да обгърне стъпалото му или да измери колко е порасло. 

    Краката на детето вече не са малки. Дори са твърде големи за ръста му. Доказва го номерът на обувките. И ако господин Кабода иска да вземе стъпалото му в ръка, то тази ръка трябва да бъде поне два пъти по-голяма, отколкото е в действителност. 

    Детето се смущава от големите си крака, но на господин Кабода като че ли размерът им не прави никакво впечатление. Докато той клечи, детето има възможност подробно да разгледа шапката му отгоре. Тя е сламена и очевидно много стара. Дъното й е прокъсано и през дупката се вижда чорлавата глава на нейния собственик. Увехналите полски цветя, с които Кабода толкова много се гордее, висят безжизнено между сламените сплитки, където ги е втъкнал преди цели два дни. 

    Въпреки това, когато повдига глава и очите му срещат тези на детето, избелялата периферия обрамчва лицето на господин Кабода като ореол. 

    Не, казва той меко. Тези не стават. Нямаш ли други? 

    Сигурно имам, отвръща детето неопределено. Ако нямаш, можем да купим, продължава господин Кабода, все така коленичил пред него. 

    Нали ти казах, че имам, тросва се то изведнъж и поглежда мъжа в краката си с нещо остро и студено, подобно на ненавист, но и някак тъжно. 

    Господин Кабода се изправя, като старателно прикрива усилието, което това му коства. Усилието е малко, но той е наясно, че няма да изчезне. Тъкмо напротив, оттук-нататък ще става все по-голямо. 

    Само да не започне да ме съжалява, мисли господин Кабода, докато оправя крачолите си. Може да ме мрази колкото си ще, но да ме съжалява няма да понеса. 

    Искаш ли да идем на кино, предлага той миролюбиво. 

    Детето мълчи. Обмисля. 

    Все дават нещо, което става за гледане, продължава той. 

    Какво например? 

    Господин Кабода вдига рамене. Какво ти се гледа? 

    Детето не отговаря. 

    Сега и двамата мълчат. Детето – упорито, господин Кабода – примирено. 

    Трябваше да дойдеш, казва най-после детето. 

    Защо? Какво щях да правя там?, пита Кабода кротко. 

    Ей така просто. Гласът на детето е възглух, просмукан от сълзи, които всеки миг ще рукнат. 

    Та аз дори не я познавах, продължава той и нежно взема ръката на детето в своята. От цялото ви семейство познавам само теб. 

    Вече нямам семейство, казва детето, без да издърпва ръката си. 

    Да, сигурно е така, съгласява се Кабода. Това е нормално. Няма от какво да се страхуваш. 

    Ръката на детето в неговата е възгруба. Кожата е суха, пръстите са леко подути, а белите полумесеци на ноктите са изрязани до дъно. 

    Аз не се страхувам, отвръща детето и Кабода знае, че не лъже. 

    Да отидем все пак на кино, а, предлага отново той и пресмята наум дали, след като купи билетите, ще му останат пари за пица, или ще трябва да се задоволят само със сладолед. 

    И да, имаше много рози, точно от онези, които не понасяш, продължава детето, сякаш не го е чуло. И бяха хубави. И си миришеха на рози. 

    Господин Кабода слуша внимателно. 

    Детето млъква. Той слуша мълчанието му. 

    Аз също оставих дванайсет рози в ковчега, тихо казва детето, когато проговаря пак. Моите бяха първите. 

    Кабода вижда всичко, както е било. И усеща какво се задава. А карамфили?, пита бързо, сякаш да предвари вълната и да я обърне натам, откъдето е дошла. 

    Той не обича сълзите. Не обича чуждата мъка. А най мрази мъката на онези, които обича. Не разбира как може да им е мъчно, когато той е там. Не им прощава, когато не им е достатъчен. Ето ме, казва Кабода на света. Изправя рамене, отваря гърди, разтърсва нетърпеливо къдравата си глава. Какво друго ви трябва, когато имате мен? Как може да скърбите за другиго, когато аз съм тук? 

    Не, карамфили нямаше, отвръща детето и почти се усмихва. 

    Виждаш ли, значи всичко е било наред, отдъхва си господин Кабода и също се усмихва. 

    После се навежда и прошепва в ухото на детето: сега много неща ще се променят. 

    Детето наостря слух, но господин Кабода не казва нищо повече. То иска да знае, да пита, но съзнава, че е безполезно. Никой не може да му каже какво точно ще се промени. А и Кабода обича да се държи като оракул – не дава отговори, само изказва твърдения. Понякога на детето му се иска да вярва, друг път не. Мисли си, че ако имаше Бог, общуването с него сигурно би изглеждало по подобен начин. 

    На бузата й имаше следа от удар, прошепва то на свой ред в ухото на Кабода. Затворило е очи, за да не вижда самото ухо, което го разсейва. Бяха й пригладили косата и й бяха сложили червило на устните, продължава. А синината не бяха скрили. И съвсем нарочно. За да видят всички, че е била ударена. А най-вече онзи, който я е ударил. 

    Ухото на господин Кабода гори. То е цялото алено и по него пробягват хиляди иглички. На Кабода му се струва, че ако само още една дума влезе в това ухо, ще го изгуби безвъзвратно. Но не смее да се отдръпне. Сега е във властта на детето и иска още малко да остане така. 

    Отдръпва се обаче то. Не може да каже повече, присяда му. Господин Кабода не вижда, но устните му са подпухнали – така ги е хапало, за да се накара да говори. Ухото на слушащия и устата на говорещия туптят от една и съща болка. Кабода си мисли, че няма да е зле утре да направи още един излет в планината. Сам. 

    Той се изправя и нахлупва сламената шапка над очите си. Детето го наблюдава. Очаква някаква реакция, макар да знае, че такава няма да последва. Всичките му надежди са напразни. Господин Кабода никога не е такъв, какъвто го иска. С него няма как да се свикне. И това му е най-хубавото. 

    Трябва ти нова шапка, казва то най-после. 

    Тази си ми е съвсем добре, отвръща Кабода и наперено я чуква с пръст по периферията. 

    Ужасна е, настоява детето и едва се сдържа да не се разсмее. 

    Ами да, пъчи се Кабода. Аз също съм ужасен. Един ужасен човек, за когото няма нищо свято. 

    Ставаме двама, мисли си детето и се повдига на пръсти, уж, че се опитва да бутне шапката на господин Кабода от главата му. 

    Също като на Бог, отсега нататък не бива да ми пука за нищо, казва си то. Иначе никога няма да порасна. 

    И когато господин Кабода се навежда, за да го целуне, детето усеща върху челото си първо брадата му и чак след това устните.


  • by Yana Ellis

    I encountered Приказките на господин Кабода (The Tales of Mr Kaboda) last summer and was immediately drawn in by the tenderness and sophistication of Elena’s writing. She took my hand and, in twelve witty and thoughtful tales, walked me through the grief I still sometimes descend into after the loss of my mother. The only other book I have read that so masterfully pirouettes between the real and the imagined while addressing the themes of loneliness, friendship, love, and loss is The Little Prince by Antoine de Saint-Exupéry. 

    “Mr Kaboda’s Hat”is the first tale in the collection. Mr Kaboda, an elusive and enigmatic man, lives on the outskirts of town in a cave equipped with a stove, a fridge, and, most importantly, a TV set. He works in an office, has a family on an island in the middle of the ocean, and looks every bit the modern fairy-tale character. He is visited there by a child who has recently lost its mother. As summer goes by and their friendship evolves, the child struggles to rebuild a world that has been consumed by grief and loss. Through Mr Kaboda, the child will find a new understanding of what it is to be alive, different, and, at times, alone.

    One of the most important features of the text in the original is that the child has no name and no gender. In Bulgarian, the word “child”—“дете” is neuter. Initially, I decided to use the gender-neutral pronoun “they” to deal with this challenge. However, the rhythm and style of the narrative were distorted, and a certain intimacy was lost. I’m grateful to Antonia Lloyd-Jones who, during a workshop, asked me what was wrong with simply using “it” and for her suggestion that perhaps giving the child a gender-neutral name might be an elegant solution. So, I discussed various options with Elena, and she chose the name “Mo.”  

    I sensed a certain restraint and anxiety in the narrative. Sentences tend to be in the present tense, undemonstrative, with a measured rhythm. I had to resist the urge to use the past tense for reported speech as I realised this would have distorted the immediacy of the scenes. The narrator, as if in a theatre, is in direct dialogue with the reader and guides them through the emotional tsunami of the child’s experiences. This technique creates mystery around the child’s image, and at the same time draws you towards its inner world, compelling you to empathise, enter into the emotions caused by the loss of a loved one. The child needs space to adjust to its new reality as an orphan, and while the terse language, coupled with the narrative’s present tense, seem at first restrictive, they do provide this space for the child. We are meant to feel the ebb and flow of the waves of anger, confusion, and loss. 



    Elena Alexieva (1975) is a playwright, writer, and translator. She is the author of poetry and fiction books, among them the short story collections Читателска група 31 (Readers’ Group 31), winner of the Helikon Prize for modern Bulgarian Fiction 2005, Кой? (Who?), and Синдикатът на домашните любимци (Pets Syndicated), as well as the novels Рицарят, дяволът, смъртта (Knight, Devil, and Death), Свети Вълк (Saint Wolf), Нобелистът (The Nobel Laureate), and Вулкан (Vulcan). In 2019, Saint Wolf received the National Novel of the Year Award and Peroto National Award for Modern Bulgarian Fiction. It was followed by a volume of short stories, Прекъсването на Самсара (The Breaking of Samsara), which received the Peroto Award and the Yordan Radichkov National Award for Short Stories. Her latest novel, Vulcan, won the National Novel of the Year Award.

    Yana Ellis found her ideal career in her middle years and graduated in 2021 with a merit in her MA in Translation from the University of Bristol. She was shortlisted for the 2022 John Dryden Translation Competition and in the same year was awarded an ALTA Travel Fellowship. She translates fiction and creative non-fiction from Bulgarian and German. Her work has appeared in Trinity Journal of Literary Translation, No Man’s Land, The Common, SAND Journal, and Trafika Europe, and is forthcoming in Words Without Borders. Yana’s first full-length literary translation The Wolves of Staro Selo (recipient of the PEN Translates Award), is now out with Héloïse Press.

MR KABODA’S HAT

Mr Kaboda’s hat is covered in flowers. Everything about him is just amazing. When he smiles, his lips flicker sensually, which is not at all befitting to his age. The child knows this smile and yet is a little afraid of it.

          Well, it’s all over then, Mr Kaboda announces cheerfully.

          Uh-huh, the child replies uncertainly.

          Suddenly, Mr Kaboda becomes serious and his face ages.

          I’m sorry I didn’t make it Mo, he says almost in a whisper. I was on a hike in the mountains. The first this year. Can you imagine? It’s almost June and I haven’t been on a single hike. That’s how busy I’ve been. You do know how important these hikes are for me, don’t you? It’s the only time I feel truly free.

          The child nods understandingly. 

          Do you love me? Mr Kaboda whispers and looks Mo straight in the eye.

          The child nods again.

          Mr Kaboda smiles, pulls a flower from his hat and hands it to the child.

          I love you too, he announces ceremoniously and smiles again revealing two rows of surprisingly white, glistening teeth. Mr Kaboda’s flower is wilted, but the child doesn’t dare let it fall to the ground, not even sneakily. Mo holds it limply, the stem nestled between thumb and forefinger. The stem is thin and soft like a noodle, but the way it’s hanging upside down, at least, you can’t tell it’s wilted. 

          And what I like best are wildflowers, Mr Kaboda continues, seized by inspiration. Doesn’t matter which ones: alpines, cornflowers, wild geraniums, daisies, forget-me-nots, poppies, buttercups, bellflowers… Even the simplest chamomile picked from a meadow when you’re breathing hard is more valuable than some of those…

          Roses? the child offers helpfully.

          Yes, roses, Mr Kaboda agrees belligerently. Some daft roses pumped full of chemicals with heads like cabbages smelling of old paper. Rubbish roses from rubbish plastic greenhouses. They pick them in bud, just like they pick unripe bananas, then put them on a plane and after they’ve flown halfway across the world, they drop them off here for us so we can buy them at a hundred lev per kilo. And in fact, we’re paying for the airplane fuel and the pilot’s salary as well as for the dubious pleasure of these completely artificial, mummified human creations.

          Out of breath, Mr Kaboda shakes his head reproachfully. Another wilted wildflower falls from his hat.

          What about carnations, then? the child asks mischievously.

          Carnations? Yuck! Don’t mention them. What sane person ever buys carnations unless it’s for a funeral.

          Mr Kaboda’s face darkens. Sweat has erupted from under the brim of his hat trickling past his ears. Although unable to see it, the child knows that at this moment Kaboda’s forehead is furrowed with deep black wrinkles. Two more wrinkles run symmetrically from the sides of his nose all the way to the corners of his mouth. These are called “lion wrinkles,” though they don’t make Mr Kaboda look like a lion at all. He’s not that old really, the child thinks.

          Phew, sorry, I got carried away, mumbles Mr Kaboda and scratches his ear for no reason. I must take you with me on a hike sometime. It’ll do you good. We just need to find you the right shoes.

          Won’t these do? asks the child just to say something. Mr Kaboda examines Mo’s feet long and hard. Then he squats down, leaning one arm on his knee, and gently runs his palm over the shoes, pressing lightly on the side as if trying to wrap his hand around the foot or measure how much it has grown.

          The feet are no longer small. They’re actually too big for the child’s height. And if Mr Kaboda wants to wrap his hand around the foot, he needs a hand at least twice as big as the one he has. The child is embarrassed by its large feet, but Mr Kaboda doesn’t seem bothered. While Mr Kaboda is crouching, Mo can thoroughly examine the hat from above. It’s made of straw and is obviously very old—its top is torn and through the hole you can see its owner’s dishevelled hair. The wilted wildflowers Kaboda is so proud of droop lifelessly between the woven straw where he’d tucked them two days ago.

          Despite this, when he lifts his head and meets the child’s eye, the faded brim encircles Mr Kaboda’s face like a halo.

          No, he says softly. These won’t do. Don’t you have another pair?

          I probably have, the child replies vaguely.

          If you don’t, we could buy you a pair, Mr Kaboda continues, still crouching.

          I just told you I have another pair, the child retorts, suddenly fixing the man with a sharp, cold gaze filled with something akin to hatred, but also tinged with sadness.

          Mr Kaboda stands up, carefully concealing the effort this costs him. It’s not a big effort but he knows it will never lessen. Exactly the opposite, from now on it will only grow. 

          I just hope Mo doesn’t start feeling sorry for me, Mr Kaboda thinks while straightening his trouser legs. Mo can hate me to the end of time but pity I cannot abide.

          Do you want to go to the cinema? he offers peaceably.

          The child is silent, thinking it over.

          There’s always something good on, Mr Kaboda continues.

          For example?

          Mr Kaboda shrugs his shoulders. What do you fancy watching?

          The child doesn’t answer.

          They’re both silent now. Mo, stubborn—Mr Kaboda, resigned.

          You should’ve come, Mo says finally.

          Why? What would I have done there? Mr Kaboda asks softly.

          Just been there. The child’s voice is hollow, suffused with tears that will start flowing at any moment.

          I didn’t even know her, Kaboda continues and takes the child’s hand in his. You’re the only one I know from your family. 

          I don’t have a family anymore, the child says without pulling away.

          Well, yes, that’s possibly true, agrees Mr Kaboda. It’s normal. Nothing to be frightened of. 

          The child’s hand feels overly rough. The skin is dry, the fingers slightly swollen and the white crescents of the nails clipped short.

          I’m not frightened, replies the child, and Mr Kaboda knows this is not a lie. 

          Anyway, let’s go to the cinema, he offers again, calculating in his head whether after buying the cinema tickets he’ll have enough money left for pizza or whether they’ll have to do with just ice cream. 

          And, yes, there were lots of roses. Exactly like the ones you can’t stand, continues the child as if not hearing Mr Kaboda. And they were beautiful. And they smelled of roses.

          Mr Kaboda listens attentively.

          The child shuts up. Kaboda listens to its silence.

          I also placed twelve roses in the coffin, the child whispers after a while. Mine were the first ones.

          Kaboda can picture it; and senses what’s coming.

          How about carnations? he asks quickly as if trying to intercept a tsunami and make it go back to where it came from.

          Kaboda doesn’t like tears. He doesn’t like other people’s sorrow. But most of all he hates the sorrow of the people he loves. He doesn’t understand how they can possibly be sad when he’s there. He can’t forgive them when he’s not enough for them. Here I am, Kaboda tells the world. Straightens his shoulders, pushes his chest forward, shakes his curly head impatiently and asks: What else could you need when you have me? How can you grieve for someone else when I’m here?

          No, there were no carnations, the child replies and almost smiles.

          You see, so everything was fine then, Mr Kaboda sighs and smiles too.

          Then he bends down and whispers in Mo’s ear: many things will change now.

          Mo’s ears prick up, but Mr Kaboda doesn’t say anything else. Mo wants to know, to question, but realises it’s useless. No one can tell Mo what exactly is going to change. And besides, Kaboda likes playing oracle—not giving answers, only making pronouncements. Sometimes the child wants to believe them, other times not. Mo thinks that if there was a God, communicating with Him would be similar.

          There were blue marks on her cheek, the child whispers in Kaboda’s ear. Mo’s eyes are closed to avoid seeing the ear itself, which would be distracting. Someone had smoothed her hair and put on lipstick, Mo continues. But no one covered the blue marks. On purpose. So everyone could see she’d been hit. Most of all the one who did it.

          Mr Kaboda’s ear is on fire. It’s all scarlet with thousands of pins and needles pricking it. It seems to him that if one more word enters his ear, it will fall off. But he doesn’t dare pull back. Now he’s in the child’s power and wants to stay there a while longer.

          It’s the child who withdraws. It can say no more, and feels sick, words wedged in its throat. Mr Kaboda can’t see, but the child’s lips are swollen—from biting them hard to make them speak. The listener’s ear and the speaker’s mouth pulsate with the same pain. Kaboda thinks that another hike in the mountains tomorrow might not be a bad idea. On his own.

          He stands up and pulls the straw hat down above his eyes. The child is watching him. Mo is expecting some sort of a reaction despite knowing that there won’t be one. All of Mo’s hopes are in vain. Mr Kaboda is never what Mo wants him to be. You can’t get used to him. And that’s the best thing about him. 

          You need a new hat, the child says finally. 

          This one is just fine, Kaboda says and taps the brim demonstratively.

          It’s terrible, insists the child, suppressing a laugh.

          Well, of course, Kaboda boasts. I’m terrible too. A terrible person for whom nothing is sacred. 

          Makes two of us, thinks the child and stands on tiptoes as if trying to push Mr Kaboda’s hat off his head. From now on, just like God, I shouldn’t care about anything. Or I’ll never grow up.

          And when Mr Kaboda bends down to deliver a kiss, the child feels his beard first and only afterward his lips on its forehead.