This Is Also Istanbul
Istanbul could be a beige sheet with black letters.
The paper could say:
“Teşekkür ederim.”: “Thank you”.
It could be meat that’s being roasted.
It could be the man who roasts it.
Water boiling for a cup of tea.
A woman slowly bringing you a fork.
You sit and wait for taste and aroma,
You’re a foreigner and you spell it out over and over:
“Teşekkür ederim”.
If you wish to describe all things,
Nothing will come out,
A memory will creep up,
A breeze will blow, and nothing more.
Like when you ask for mercy
And mercy slips away
You sit embarrassed and can’t find the word for mercy.
And it is on a paper tablecloth.
Somewhere in Istanbul, it will constantly be there,
Еven after it withers and is replaced by a new one,
You will remember it and you will not be able to describe it.
A “Teşekkür ederim” always
Waits somewhere. Say it, it will be enough.
Sunday
This Sunday won’t happen again.
I listen to the words of the father,
“Tree” and “leaf,” and then again “leaf" and “tree,”
The child also listens, or rather to the feeling,
that’s why he holds on tightly to his father’s body.
And the two becoming one,
A sculptural figure of a father carrying his son through the world,
and no one will stop him from getting where he’s going,
and no one can tell the child that this Sunday will end.
He knows, this Sunday won’t be repeated—
Because it is eternal.
That’s How Humans Are Made
When I don’t cut my hair for a long time, I start looking like a city.
Overgrown with history, every hair splits in half and
An alternative memory starts from it,
The way each street crosses another,
Because that’s how humans are made.
When I don’t cut my hair for a long time, it starts looking like a flag,
Torn by winds, sunrays, battles, and defeats.
Because that’s how humans are made.
Losses are more visible on them than victories.
Zoo
The roar of the deer tears (out) nature,
in that way
which we do not know
both me and him.
Born in the city, we go wild
only in moments of fear and love.
И това е Истанбул
Истанбул може да е бежова хартия с черни букви.
Върху хартията да пише
“teşekkür ederim”.
Може да е месо, което се пече.
Може да е мъжът, който го пече.
Кипяща вода за чай.
Жена, която бавно ти носи вилица.
Седиш и чакаш вкус и аромат,
чужденец си и сричаш пак и пак
“Teşekkür ederim”.
Ако искаш да опишеш всичко,
нищо няма да излезе,
ще допълзи спомен,
ще подухне ветрец и нищо повече.
Както когато искаш милост,
а милостта се изплъзва,
стоиш смутен и не намираш думата за милост.
А тя е на хартиена покривка.
Някъде в Истанбул, винаги ще е там,
дори когато увехне и я сменят с нова,
ще я помниш и няма да можеш да я опишеш.
Винаги едно “Teşekkür ederim”
някъде чака. Това кажи, ще е достатъчно.
Неделя
Този неделен ден няма да се повтори.
Слушам думите на бащата,
„дърво“ и „листо“ и после пак, „листо“ и „дърво“,
детето също ги слуша, но още повече чувството в тях,
затова се притиска към тялото на баща си,
и двамата става едно,
скулптурна фигура на баща, понесъл сина си през света,
и никой няма да го спре да стигне накъдето е тръгнал,
и никой не може да каже на детето, че тази неделя ще свърши.
То знае, този неделен ден няма да се повтори,
защото е вечен.
Така е устроен човекът
Когато дълго не стрижа косата си, заприличвам на град,
обрасъл с история, всеки косъм се разполовява и
от него тръгва алтернативен спомен,
както всяка улица се кръстосва с друга,
защото така е устроен човекът.
Когато дълго не стрижа косата си, тя прилича на знаме,
прокъсано от вятър, слънце, битки и поражения.
Защото така е устроен човекът.
Всяка загуба му личи, повече от всяка победа.
Зоопарк
Ревът на елена изтръгва природа,
в онзи вид,
който не познаваме
и аз, и той.
Родени в града, подивяваме
само в моменти на страх и любов.